Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.07.2012 14:30 - "Вело-море" или с колела на море
Автор: toleva Категория: Хоби   
Прочетен: 5469 Коментари: 2 Гласове:
5

Последна промяна: 13.07.2012 22:01

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
      ........

Решихме да скочим от едно приключение в друго: и двете много дълго обмисляни и очаквани. Директно от Фестивала на екстремните спортове „Асеновград – град Приключение”, стегнахме багажа и рано на другата сутрин потеглихме за морето. Планът – да прекосим цялото черноморие, от Румънската граница до Резово, с колела. Групата – шест човека от клуба – изпълнени с ентусиазъм и увереност, че ще бъде едно наистина различно преживяване и ще видим морето по друг начин – мдам... определено беше така.

        Въпреки ранният час (5 сутринта) в понеделник аз и Жоро съсредоточено преглеждаме раниците за последно, теглим ги на кантара и преценяваме, че не сме забравили нищо. Вече се зазорява и изпълнени с настроение започваме да наместваме багажа в един Крайслер Вояджър, отстъпен от баща ми и наричан шеговито от нас „Блус мобила” . В него трябва да поберем с инженерна точност четири велосипеда, четири раници, шалтета, каски четирима велосипедиста и един шофоьор. Луда работа...

Две от колелата вече са качени със свалени предни гуми, раниците са хвърлени на задната седалка и така потегляме към следващия ентусиаст Асен, който , въпреки, че сме точни, ни чака с нетърпение и ведро настроение пред входната врата. Товарим поредните колело и раница и изчезваме към Даниел. Заварваме го да типа нервно от крак на крак с голяма усмивка в ранния час.

Последен е шофьора, братът на Жоро, Вилиян, който също заразен от нашият ентусиазъм ни направи услугата да измине 1000 км. за един ден, само и само да ни закара до стартовата точка, а именно Дуранкулак.
За последно пререждане на багажа спираме пред клуба, пълним вода за изпът и с много смях и шеги потегляме към морето.

През близо 6 часовото ни пътуване  глъчката в Крайслера е непрекъсната, няма омърлушени физиономии, а само огромно нетърпение да стигнем по-скоро и да започнем нашето си приключение. Нямаме кой знае какви проблеми по пътя и към  един и нещо стигаме успешно Дуранкулак, където вече изгладнели бяхме решили да обядваме. След това планът беше да стигнем до границата с Румъния с колелата, да се снимаме там и да тръгнем наобратно. Последна точка за този ден – един къмпинг близо до  Шабла, където към нас щяха да се присъединят Спас и Мира. В къмпинга бяха отседнали наши приятели с които да споделим първата вечер от нашето пътуване.

Засега се връщаме в Дуранкулак, където на главния път забелязахме табела ресторант „Рай” и видимо зарадвани от това, че ще можем да обядваме тръгнахме да го търсим. Не знам дали сте били в Дуранкулак – трудно е да се опише – село буквално поднесено на тепсия под палещите лъчи на слънцето, с остарели и опърпани сгради и ясно белези от едновремешен комунистически разцвет. В момента – просто замряло насред горещината, с няколко коли паркирани пред въпросния ресторант, четирима местни играещи белот в него и разбира се един кибик за цвят отстрани. Оказа се, че в ресторанта всъщност няма нищо за ядене, което не беше особено изненадващо. Пихме кафе, което колкото и да си непретенциозен, е трудно да се нарече така. Купихме разни неща от единствения магазин на центъра, вода за изпът и потеглихме към възможно най-северната точка достъпна с кола – един къмпинг на около 5 км. от самото село.

Тук е мястото да спомена, че бяхме завладяни изцяло от красотата на „житницата на България” - необятните ниви с натежали, узрели житни класове, наситено жълтите слънчогледи свели глави под жаркото слънце, комбайните вдигащи прах зад себе си – събиращи поредната реколта... Изключителна гледка от която не струи ентусиазъм, а някакво неопределено чувство на величие и надежда, труда на хората събран в правилните форми на нивите, докъдето може да стигне човешкия взор.

А ние четиримата, внасяйки смут сред тази „узряла” красота, започнахме да вадим колелата, раниците, водата и подхвърляйки шеги един към друг, сглобявахме и намествахме екипировката си. Каски, бидончета с вода, раници, коланчета и разни такива. Тук дойде времето на първата пукната гума – още преди да сме тръгнали – спукана на феста на предходния ден от Жоро. В края на карайщата след половин часова подготовка бяхме готови. Накипрени с каски, раници и всеки с колело. Снимка за начало на прехода, снимка на шофьора и определяйки първия черен път по който трябваше да въртим, смело натиснахме педалите в посока границата с Румъния, подвиквайки весело. Вече беше три следобед. Преходът започваше и имахме цел – до вечерта трябваше да стигнем Шабла, а пред нас имаше километри въртене.Приключението започна... 

image
Водени от
GPS-а тръгнахме на север – от едната страна високи слънчогледи, от другата – високи зелени дървета с примамлива сянка. В три следобед температурите все още не ни се виждаха толкова високи. След около 1 – 2 км. видяхме морето – прекрасно синьо и примамващо, а малко по-късно забеелязахме и заветната точка – един малък плаж скрит в ниското , а отсреща последния нос към Румъния. Решихме да слезем до плажа и да си направим снимка за спомен на фона на красивите скали и спокойното синьо море. Взехме си камъчета за спомен, а Жоро си има традиция от предишния преход – две камъчета – едното за спомен, другото да хвърли на Резово.

image

            Пет минути почивка беше достатъчна и пак на колелата – обратно покрай красивото море, зелените дървета и слънчогледовите ниви. Вече е близо четири часа. Трябва да се ориентираме от къде да минем, за да стигнем до Шабла. Тънкият момент е, че близо до точката от която тръгнахме има блата,  GPS-а показва черен път покрай морето или каране по асфалт навътре в равнината. Решихме дружно да бъде черния път и тръгнахме. 15 мин. каране и стана ясно, че черния път е толкова близо до плажа, че всъщност се е слял с него. Невъзможно за каране. Въпреки това, виждайки че следващтата гора е близо и завладяни от прекрасната гледка на пясъчния плаж на фона на превалящото слънце, решихме, че все пак щее избутаме колелата. Оказа се, че най-лесното място за бутането на колелата е близо до водата, там където вълните стигат до пясъка и го правят сравнително твърд.

Бриза подухваше приятно, дългата и пуста плажна ивица, леките вълни със сребристи гребени и златния пясък ни караха да се чувсваме омагьосани. Не бях виждала морето от дълго време, а много го обичам, а мисля, че и всички останали около мен в този миг. Цялата атмосфера караше душите ни да пеят, даже му проговорих, подвиквайки весело „Ей, море” . Единствените натрапници на този плаж бяхме ние и птиците – гларуси и едни такива черни птици подобни на тях – може би корморани.

image

След около час бутане на колелата през пясъка ентусиазмът ни малко замря, тъй като е доста уморително. Започнахме да срещаме хора  тук там, което означаваше, че скоро ще стигнем или до къмпинг или до село. Гората, която беше нашата цел и предполагахме, че там пътя ще е черен и може да се кара по него изглеждаше близо. Може би час по-късно стигнахме до нея и разпитвайки хората, които се срещаха все по-често разбрахме от къде трябва да минем. Намерихме черния път, предполагаемия къмпинг се оказа реалност и така отново на път. Запасите с вода бяха изчерпани, въпреки че всеки се беше подсигурил поне с двойно количество. За наш късмет намерихме магазинче и презаредихме. Освежени от кратката почивка и от факта, че ще караме по асфалт следващите километри, потеглихме отново.
Пътят беше пуст и без никаква денивелация, така че спореше и се очакваше скоро да стигнем Шабла. Бяхме изминали почти 30 км., имахме поне още 10 до Шабленска тузла, а часът минаваше пет и половина. 7-те километра по пясъчната ивица ни бяха забавили повече от очакваното, което не беше толкова притеснително, тъй като деня е дълъг. Още един час въртене и кратка почивка и стигнахме Шабла. Звъннахме по телефона на нашия приятел и той ни води до къмпинга, тъй като не знаехме къде е. Там ни чакаха другите двама от групата Спас и Мира, а вече имаше и за разказване – колетата им сутринта били сложени на багажник зад колата, но на едното гумата попаднала на ауспуха. Резултата – стопени вътрешна и външна гума, невероятен късмет, намерили магазинче за гуми в Шабла и успешен ремонт. Погледнато от веселата страна на нещата – прегода тепърва започваше, а вече имаше две вътрешни и две външна гума в актива на пукнатите. Къмпинга беше много приятен, но само до момента в който започна да се смрачава. Оказа се, че това е може би най-огромната популация на комари в България. Толкова са много, че докато ядеш ти влизат в устата, а може да си останеш и без мезе. Хапнахме набързо и се окупирахме във вече разпънатите палатки. След кратка битка с комарите вече бяхме в хоризонтално положение, готови за сън.

Само една обезпокояваща случка наруши идилията на първия ни ден на море с колела. ‘Блус мобила” напълно в духа на годините си , се предал след Айтос, близо до Сливен и Вилиян нямаше как да се прибере. Започна едно звънене по телефони, кой, как, от къде, разбира се видимо притеснени. Държа да изкажем благодарностите си към една наша приятелка парапланеристка от Сливен – Дънди – която веднага откликна и помогна в трудната ситуация. Много благодарим. Към два през нощта най-накрая разбрахме, че Вилиян се е прибрал и малко ни олекна. Вече можехме да мислим за следващия ден. А той започваше рано. Шест и половина трябваше да сме на път. В такъв момент заспиваш с нетърпение да дойде утрешния ден…

.........

        На сутринта, учудващо свежи бързо се стягахме насред заспалия къмпинг. Комарите все още ги имаше, малки жабки на рояци щъкаха навсякъде. Едно кученце, собственост на нашите приятели, учудено гледаше суматохата около себе си. Сгъване на палатки, стягане на раници, колела, последен преглед на лагера дали нещо не е забравено. В сутрешната мараня, деня бавно започваше за нас, а приключението продължаваше... Приятният гъдел в стомаха, от усещането, че не знаеш какво ти предстои, ни караше да тръпнем в очакване. Дори кученцето изглеждаше нетърпеливо.

Справка с GPS-а, определяне на посоката, един поглед към морето и групата вече от шестима, се отправи покрай къмпинга в посока юг. Хубав черен път, изглед към морето и един ядосан фотограф, чийто обект на снимане – птиците – стреснахме без да искаме. Той ни изгледа учудено, а ние като някаква странна кавалкада се изнизахме покрай него, кой по-бавно, кой по-бързо. След около 5 минути открихме причината за нашествието на комарите в къмпинга – Шабленските блата – които бяха в непосредствена близост до него. Споменът за тях, обаче скоро беше изтрит от усещането за невероятна свобода, гъстата зелена растителност на блатата, хладния  влажен въздух и сутрешното слънце. Тук там зелените папури от блатата бяха препречили извития черен път и минавайки през тях, всеки един от нас биваше окъпан в бляскава, хладна роса.

Тъй като къмпинга беше преди Шабла и предният ден се бяхме върнали малко назад, сега отправна точка за нас беше фара на Шабла. След около половин час каране стигнахме до самото градче, посрещащо изгрева на слънцето притихнало. В ранната утрин бяхме само ние шестимата. Чудесно е да опознаваш България по този начин – Фара на Шабла е най-старият фар по нашето Черно море. Снимка за спомен отвън, тъй като не може да се влиза вътре, прекрасна закуска, подарена ни от природата – вкусно, узряло сливово дърво и много настроение. Кратка почивка и отново поемаме на път с нашите колела. Градчето бавно се събужда от унеса си, но ние продължаваме нататък към следващата точка – с. Тюленово.

image

Поради липса на черни пътища на картата решаваме да караме по асфалта. Вече е близо 7 часа, а ни предстои още път. Отново бляскаво море донякъде, след това безкрайни нивя с узряло жито, слънчогледи, този път вдигнали глави към слънцето и зелени царевични ниви. Пътят върви бързо в ранните часове на деня, няма движение и ние бодро си подсвиркваме онази мелодия от познатия ни от детството филм „Синьо лято”. А може би изглеждаме точно така отстрани – леко странни, с раниците на гърба, каски и колела. Шестима ентусиасти, изпълнени с настроение, весело подвикващи един на друг.

Житните нивя и царевицата бяха толкова примамващи, че не се стърпяхме. Спас, вегетарианецът в групата, откъсна една царевица все още неузряла и всички си похапнахме – оказа се учудващо вкусна и сладка. И така стигнахме до Тюленово, подминаваме го бързо, а от него имаше само 5 км. до следващото село.

Известният Камен бряг е всъщност едно малко селце със спретнати къщурки, подравнени зелени градинки и китни дворове. Точно в един такъв хубав, селски двор се оказа и един от местните магазини с кафене. Зелената морава пред къщата приятелски ни приканваше да оставим колелата и да починем, а и вече беше време за закуска. Купихме си вафли и кисело мляко и смея да твърдя, че в този момент всеки от нас си мислеше, че няма по сладка закуска на света. За момент колелата бяха забравени. Бяха важни само сладката умора от сутрешното каране и оживлението от хубавата закуска с приятели под дебелата сянка в малкото скътано кафене насред селото. За останалата част от селото денят вече започваше и слънцето показваше огнените си пипала. Трябваше да продължим, тъй като нос Калиакра ни очакваше.  Подновихме запасите от вода, поогледахме се наоколо, поздравихме няколко човека от Чистота, които обикаляха и събираха боклуците в този ранен час и потеглихме. Един след друг, освежени от кратката почивка.

Нашата отправна точка отново юг, следваща спирка курорт Русалка, който бяхме виждали само на снимки. Пак по асфалта, тъй като нямаше черен път наблизо, определихме маршрута и започнахме да въртим педалите на своите колела. Вече поутихнали емоциите на всеки бяха различни минавайки покрай изоставена, може би, военна база. Времето изглеждаше спряло – ръждясали контейнери за гориво, бутнати огради и полуразрушени постройки. Тъжно, но носещо своето очарование. Забравено самотно място, изгоряла от слънцето трева, пълна противоположност на китното селце в близост.

Още малко въртене и пейзажът се смени – започнаха да се виждат огромните ветрогенератори с които е осеян района.  Изникнали като великани насред ярко жълтите слънчогледи, с огромните си перки ориентирани в различни посоки. Впечатляваща гледка, караща всеки да се чувства като Гъливер в страната на великаните. Странна симбиоза между постиженията на човечеството и неизменния традиционализъм на земеделието. Едното – последна дума на техниката, а другото – вековна традиция.

 Жегата вече ни обгръщаше отвсякъде и имахме нужда от презареждане. С напредването на деня карането започваше да става все по-трудно, топлината допълнително усложняваше задачата, а планът беше да подминем нос Калиакра и да стигнем колкото се може по-далече.

Отново прекрасни поля, натежало жито, вдигащи прах комбайни и омайни слънчогледи. Под жаркото слънце нашата  група бавно напредваше.

            В желанието си да се движим по черни пътища на едно от местата поехме по примамлив коларски път, ясно очертан и очевидно често използван. GPS-ът показваше, че ще спестим доста километри по него, а това беше добре дошло, тъй като към единадесет, кожата вече пареше по ярките лъчи, като същото се отнасяще и за асфалта. Пътят беше прекрасен, в правилната посока, далече от шума на колите и нагорещения асфалт и всички, някак си, започнахме да въртим по-леко. Забързани и устремени да стигнем леко разкъсахме колоната, всеки хванал неговото си темпо и се наслаждавахме на разнородния пейзаж – горички, полянки, скали, самотни дървета и тихото спокойствие на природата. Тук там потракваше веригата на нечие колело при минаването на неравности или краткото цъкане от превключването на скоростите на друго. Разбира се, за да бъде пълно изживяването нямаше как да е толкова лесно и след един от завоите, излизайки от гъсталака стигнахме до огромна оградена площ, на която виждахме само едната ограда с врата. Нашият хубав път примамлилво криволичеше и продължаваше  след оградата, но този признак на цивилизация го отряза . С ясни букви на табелата районът беше маркиран като лесничейство. Толкова с краткия маршрут. Вариантите два – да прескочим оградата и да продължим, което не беше много за предпочитане, тъй като лесничействата, доколкото знаехме са пълни с диви животни и е опасно. Не забравихме и факта, че може да е охраняемо все пак. И втори вариант – връщане обратно до асфалтовия път. Разбира се вторият вариант изглеждаше много по-разумен, и след кратка проверка от Жоро дали няма пряк път до самия асфалт, поехме наобратно леко обезсърчени от неуспеха.
              Цялото това упражение ни беше отнело поне 40 минути, а вече наближаваше обяд. От асфалта посоката беше курорт Русалка и под палещите лъчи на слънцето бавно завъртяхме нататък. Теренът отстрани се промени – нямаше ниви, а само изгоряла трева и камъни, които подсказваха, че вече сме в района на нос Калиакра. След едно приятно спускане, стигнахме до асфалтов път слизащ рязко надолу към брега. Решихме да не слизаме надолу, тъй като явно пътят свършваше дотук. Поредната задънена улица за днес с малък черен път на юг. Решихме да тръгнем по него, но пет минути по-късно стигнахме до самия му край, приключващ с отвесни скали. Цялото това объркване, обаче си заслужаваше дори и само заради откриващата се гледка – синьото море отпред, рязко изсечените скали, равнината зад нас, големите великани – ветрогенераторите – разперили огромните си ръце над равния терен и в далечината зад всичко това – суровата красота на нос Калиакра. А долу в ниското – примамлив сгушен курорта Русалка – с малките си къщурки, прозрачната тъмно синя вода и  малки изваяни заливчета.

image

Отново кръстопът и време за вземане на решение относно маршрута. Вариантите два – да преминем с бутане каменистия терен покрай скалите чак до Калиакра, малко насляпо, тъй като не знаем докъде стига лесничейството. Теренът е скали, камъни и висока на места трева, или поредното връщане по асфалта до следващото село, което удължава маршрута с доста километри, но все пак е по-лесно за каране и е проходим със сигурност. За момент подмамени от суровата красота се замиляме дали все пак да не бутаме покрай скалите, но разумът отново надделява и бавно и с неохота поемаме към асфалтовия път. А асфалтовият път вече бълва горещина и всеки километър по него е труден. Водата скоро ще свърши и трябва по най-бързия начин да стигнем следващото село, което е Българево. Oт там до нос Калиакра има около 6 км.
       След около 4-5 км., които вече се нижат бавно, умълчани стигаме до селото, попълваме запасите от вода и намираме селския магазин. Кратък обяд състоящ се от много сладки работи, енергийни десертчета и литри студена вода под сянката на едно дърво на пътя. Всички вече сме уморени от топлината, но все пак искаме да стигнем и до Калиакра. Въпреки, че за да стигнеш до него се връщаш малко назад, всички дружно решаваме да отидем до там, а след това да се върнем през Българево към следващата точка. Часът е около един. Пътят към Калиакра е доста по оживен от тези по които сме минавали до момента. Вече сме в подножието на всички тези ветрогенератори, които преди това виждахме само от далеч. Въртят своите перки неуморно подхранвани от постоянния вятър. Точно този бриз прави карането поносимо във следобедната, лятна жега. Слънцето е високо в небето и е в своя апогей, когато стигаме нашата дестинация – нос Калиакра.

image

Тук в пълна противоположност на останалите места през които сме минали – кипи живот. Туристи, автомобили, сергии и ресторантчета. Вода. Сладолед. Плащаме си входа и понеже сме с велосипеди нямаме проблем да продължим до сърцето на самата крепост. А тя - кацнала на самия ръб на скалите, ни предлага поредната невероятна гледка от нашата България. Тъмното море се разлива до хоризонта пред нас в мастилено синьо, а седемдесет метровите отвесни скали ярко контрастират с гладката и спокойна морска шир.

 

         Мисълта за сладолед е в главата на всеки от нас и създавайки кратка суматоха, докато намерим място за прашните колела и за самите себе си, избираме първото капанче, което виждаме и си купуваме, така желаното лакомство. Снимка за спомен от това вълнуващо място, разглеждаме музея и крепостта и отново се качваме на колелата. Предстои ни доста път в най-горещото време от деня - вече е около два часа следобед и нямаме много време за губене. Пред нас са Каварна и Топола, а преди последното няма много места за къмпингуване, затова трябва да ги подминем.

image

        Вече без ентусиазъм, а само на инат всеки върти педалите на колелото, а слънцето неуморно продължава да пече. Небето е изключително синьо и никъде не се вижда облаче. Пак сме по асфалт чак до Каварна и Топола. В Каварна само допълваме запасите с вода и продължаваме нататък след кратка почивка. Стимула идва от там, че с. Топола не е далеч, а това е първото място на което предполагаме, че ще можем да намерим място за палатки. Минавайки през селата сме изключително интересна гледка за местните и летуващите, като повечето ни мислят за чужденци и много ни се радват.
Въртенето става все по-тежко и трудно в следобедния пек, но ние упорито продължаваме по своя път – стигането до Топола вече не е само приключение, а необходимост. Минават два часа в каране и почивки, включване в главен път, много по-оживен от другите, с тежък трафик и шофьори несъобразяващи се с нас.  Малко преди да стигнем Топола решаваме да се махнем от асфалта, и през един затворен чакълест път отбелязан само на GPS-а,  да прекосим напряко, тъй като виждаме нови затворени комплекси пред морето. Логиката ни сочи, че там също трябва да има път, но доста по-далеч и по-тих от главния, който е истинско мъчение. Оказваме се прави и по тесен асфалтов път се насочваме към селото, което вече се вижда. И тук, на това голо място – първа спукана гума. Асен бързо се справя с проблема и потегляме отново. Някъде към пет следобед стигаме табелата на с. Топола.

         За да стигнеш до селото има малко изкачване, което в този час и след толкова часове въртене, изглежда безкрайно. И точно на влизане в селото, накрая на изкачването отново пукната гума. Този път поне има малка сянка под която да се скрием, докато проблема бъде отстранен. 20 мин по-късно тръгваме отново, надявайки се скоро да приключим с карането и най-наракая да се топнем в примамливо хладната вода на морето, която вече два дни само гледаме. Започва спускане и на една отбивка виждаме заведение с малко магазинче. Това е нашето място. Вече бяхме решили, че Топола ще е крайната точка на нашият преход за деня. Спираме и първото нещо, което си поделихме беше една студена бира. 

image

Разпитахме продавача за някакво място удобно за палатков лагер и след като напазарувахме за вечеря, се спуснахме надолу нетърпеливи да открием мястото, което продавача ни обясни. 10 мин. по-късно бяхме пред едно стръмна пресечка,  спускаща се надолу към плажа, като се надявахме да не се налага да го изкачваме отново. Долу плажната ивица и тихото пляскане на вълните ни примамват веднага да изтичаме до морето, но първо трябваше да намерим място за лагер. Две приветливи дами с малък опел корса ни се усмихваха с интерес и след кратък разговор, ни упътиха само на няколко метра от мястото на което бяхме. Тръгнах с колелото в указаната от тях посока, недоумявайки точно къде има подходящо място за спане на този паркинг до плажа.Сгушено точно под паркинга и дебелата сянка на един бадем се намираше най-райското място на света – тераска точно над плажа, скрита в сянката на дървото и място точно за три палатки, малко огнище и клони за хамак. Много бързо групата беше обзета от ентусиазъм, палатките бяха разпънати за минути, колелата паркирани зад тях и лагера построен. Нетърпеливо сменихме колоездачните клинове с бански и без много да му мислим след едно бързо хапване се затичахме към толкова гледаната отстрани морска шир. Време беше да се потопим в прохладната, солена морска вода, която ни беше такъв стимул през тези два дни.

imageimage

          Освежени и вече отпочинали, разпънахме шалтетата и на импровизирана покривка от найлонова торбичка всички вечеряхме доволно, подхвърляйки весели шеги, обсъждайки разликите от колоездачните клинове, болежките от деня, разни корекции със сиво тиксо и други такива, които правеха деня да изглежда прекрасен и весел. Жегата беше забравена от нас, скрити под сянката на бадема, а скоро след това изгря и луната. И в пълен унисон с нашата малка идилия луната се показа - пълна и огромна, в цялата си красота - образуваща красива сребриста пътека по спокойната морска шир, точно побираща се в нашият малък прозорез образуван от дървото и цимента  на стари постройки. Гледка оставаща в съзнанието ти и по-красива от всяка снимка, която някога си виждал...

image

          Така вдъхновени и доволни от преживяното, решихме на следващия ден да станем по-рано и към шест да тръгнем, за да можем да изминем повече в прохладната част на деня. Предстоеше ни по-тежък преход – крайна точка някой от плажовете около Кара дере или Иракли, а най-трудно щеше да е прекосяването на Варна преди това. Преход от над 60 км. и поради гъстотата на курортите отново с невъзможност за оставане преди Варна.

 

 ..........

     Сутрешното събуждане не беше толкова трудно и бързо започнахме приготовленията по напускането на нашия малък лагер. Палатките отново разглобени и разпределени по раниците, колелата прегледани и всичко събрано. Пореден оглед за забравени вещи и потегляме по стръмната тясна уличка нагоре за събуждане рано сутрин.
         Понеже отново няма черни пътища нашият първоначален план е променен изцяло и ние караме по асфалта. Рано сутрин е и все още е прохладно. Във всеки от нас има натрупана малко умора от предходния ден, а прехода ни е дълъг. Караме по променлив терен – нагоре, надолу, после пак и пак. Приятно, но алфалтовия път започва да става натоварен. От Топола до Балчик има към 15 км. и докато стигнем става малко след осем часа. Слънцето бавно тръгва нагоре към своята най-висока точка и въпреки ранния час започва да става топло. В Балчик след кратка проверка на възможните маршрути ни чака приятна изненада: страхотна панорамна алея свързва селището с курорта Албена. Сприраме до едно заведение на пристана, пием кафе и развеселени от възможността да караме необезпокоявани от трафика, оглеждаме група руснаци правещи сутрешна гимнастика. Спокойното море проблясва игриво под слънцето и подухва приятния морски бриз. Мобилизираме се, качваме се на колелата и наслаждавайки се на цялата тази идилия, тръгваме към Албена. Вече е 9 и половина. Нямаме много време за губене, а сме минали малко километри.

image

          Трудно е да се опише красотата на която се радваме. Отново те обзема чувството за свобода. Караме, подсвиркваме си, вълните се разбиват тихо в скалите, водата блести и чайки прелитат тук там устремени към нея. Хората изчезват, къщите стават все по-малко. От едната ни страна вече има само скали и дървета, а от другата е морето. Хубавите бетонни плочи малко, по-малко започват да стават разтрошени и на места слизаш от колелото. Ясно е, че частта след Балчик не е поддържана толкова добре. Вече не сме сигурни, че можем да стигнем чак до Албена по този път, но продължаваме. На едно място срещаме двама местни, разпитваме за пътя и се оказва, че можем да минем, но има малко свлачище, а след това трябва да се включим в главния път. Спираме да изчакаме двама изостанали от групата след като пренасяме колелата през свлачището. Вече е близо десет и половина и както и предишните дни е много горещо.

image

Определено закъсняваме с плана, което е малко тревожещо предвид големите горещини и факта, че до Варна имаме поне 40 км. Стигаме до края на панорамната алея след множество натрошени от морската вода бетонни блокове, в един очевидно рибарски район с няколко стари постройки, останки от някакви лодки и двама човека. Питаме за пътя, а той се оказва над нас, стръмна пътечка през гората. Водата вече е на привършване и трябва бързо да стигнем поне до Албена, за да подновим запасите си. Пътечката, по която трябва да се изкачим е наистина стръмна и в този обеден час, нещата наистина изглеждат обезсърчаващи. Почти на инат всеки от нас започва да бута колелото между храстите, сухите треви и малките рехави сенки от хилавите дървета около нас. Жегата е безмилостна и плувнали в пот бавно пъплим нагоре – кой с малки стъпки, кой с големи крачки. Наклона е толкова голям, че колелото те дърпа назад, а всяка крачка е усилие не на тялото, а на волята. Оказа се само 350 метра, а усилията, които положихме бяха огромни. По-свежите помагат на малко по-слабите в групата. Сега шума от трафика по асфалта ни се струва спасителна песен. За нас това означава по-бързо придвижване до следващата точка и вода. Изнизваме се бавно на пътя, кой отпочинал, кой все още с вадички пот по себе си и отново се качваме на колелата. Кратко объркване в желанието ни да минем по черен път успоредно на главния, за да избегнем трафика, лутане сред разни лозя и градини, бързо осъзнаване на грешката под една сянката на един орех и включване в асфалта. За разлика от по северните части вече наближаваме топ курортите по нашето Черноморие и колите и камионите профучават покрай нас на плашещо близко разстояние, блъскайки горещия въздух в уморените ни тела. Опитваме се да засилим темпото и за по-сигурно се разделяме на три групи по двама, тъй като пътя е тесен, а колона от 6 човека трудно меже да бъде изпреварена безопасно. Уговорката е да се чакаме на разклон. След известно време спираме до една отбивка, която води в сърцето на курорта Албена. Спускаме се надолу към него и атмосферата тотално се променя. Глъчка от коли, туристи, сергии и магазини. Всичко това отеква в съзнанието ни като пълна противоположност на това в което сме били до момента. Музика, викачи от заведения, луксозни хотели, чужденци, басейни до плажа и тълпа – огромна тълпа туристи, движеща се хаотично, бавно, обгърната от безделие с единствената цел само да мине поредния ден от така наречената почивка. Минаването през тази „цивилизация” е бавно и мъчително. Хората не са безразлични единствено към собственото си удобство.
Продължаваме нататък по уличките водени от GPS-а и излизаме отново на асфалта. Стигаме Кранево, отминаваме го и от там в курорта Златни Пясъци. Отново глъчка, хора, тълпи туристи, лукс, комплекси, all inclusive и какво ли още не. Малки влакчета обикалят курорта, за да не ходиш пеш, викачи те приканват да опиташ невероятни ястия. Туристически атракции, батути, люлки, магазини, барове, различна музика от всяко заведение. 

          Изчерпаните запаси вода карат всеки от нас да спре където види магазин. Нашата колона се разтегля и се изгубваме в тълпата, всеки намерил своя оазис. Това води до допълнително забавяне, изчакване, губене на време, а часът е един и сме пропуснали и закуска и обяд, което неизменно ще окаже своето влияние. Вече сме на светлинни години от плана си – трябваше да сме във Варна по обяд, да хапнем, презаредим , починем на плажа до 5 и да караме след това до някой от къмпингите след големия град. На всички ни е ясно, че закъсняваме, а това внася допълнително напрежение. Сега стигането до Варна е просто необходимост, тъй като около Златни пясъци няма места за палатки. Пътят на GPS-а свършва на края на комплекса и се чудим какво да предприемем. Оказва се, че до следващия път за каране има 1 км. плажна ивица през курорта или трябва да се върнем назад с голямо изкачване и асфалт със силен трафик. Решаваме да бутаме през плажа, което повдига духа ни. Стигаме края на една алея, минаваме през едно лъскаво заведение и плажът се разстила пред нас в цялата си красота. Въпреки хората, музиката, големия лъскав ресторант пълен с чужди туристи, обядващи под сянката на също толкова лъскав навес. Ситния, златен пясък меко обръщащ ходилата ти, те изкушава да хвърлиш колелото и да се гмурнеш в тихите води на морето. Боси, със закачени на раниците маратонки, се отправяме към ивицата образувана от водата и пясъка, където е най-лесно за бутане. Изглеждаме странно – мръсни, прашни, боси и с колела – определено невписващи се в пъстроцветната тълпа под чадърите наоколо. Водата продължава да ни изкушава до самия край, тъй като жегата е непоносима. Устояваме на този импулс, спираме за кратко под една сянка, тъй като вече сме намерили пътя и установявам, че гумата и на моето колело е пукната. Обръщане на колелото, чистене на капли от пясъка. Смяна на гумата от Жоро. Става сравнително бързо, но сме толкова изморени, че всички се мотаме. И като че ли, за да внесе колорит в пълна противоположност на курорта в който сме били,  от една очукана, напечена от слънцето барака с олющена, някога синя боя и паянтов покрив, в която ти е трудно да повярваш, че някой може да се подвизава, излиза човек с изпита, почервеняла от пиене физиономия и с поклащаща се походка започва да търси някакво куче. От втора подобна барака му отговаря друг, като ехо от собствения му глас.

Времето тече и ние бавно събираме сили да продължим. Следващата точка е така желаната Варна. Там можем да обядваме и да починем. Предстоят ни около 10 - 15 км. в най-тежката част от деня отново по алфалт със силен трафик. Казано по-просто – кошмар.

            Въртим, вече много изморени, по почти разтопения асфалт, сякаш се намираш във вулкан. Дори поривите на вятъра са горещи, сякаш някой е включил сешоара срещу теб. Пътят е нагоре и на всеки му е трудно. Само двама от групата са по-добре подготвени, тъй като са минавали и по-тежки преходи. На един от завоите спираме да починем под гъстата сянка на дървета, скриващи изключително приятна на външен вид сграда, но вече опустяла. Водата пак е на привършване, а ни остава още път до Варна. Поделяме си я, тъй като все пак е опасно излагането на слънце едновременно с тежко физическо натоварване в тези часове на деня, и отново тръгваме. Отсреща има тротоар по който мислим да караме, за по-голяма безопасност. Врътвам педалите няколко пъти и чувам Даниел зад себе си „спукана гума”. Всички приемаме това изключително унило. Поредното забавяне, поредното чакане, поредната смяна на гума, а ни остават няколко километра. Смяната върви бавно. Има само една храстовидна акация и всички някак си се опитваме да се сместим под малката спасителна сенчица, въпреки че храстчето неприятелски ни боде с острите си тръни. Унили, след около 30 мин пак продължаваме в жегата и се оказва, че сме в самото начало на Варна. Трафикът изведнъж става още по засилен, има градски транспорт, хора по спирките, много изгорели газове от автомобилите, още по голяма жега. Пътят е двулентов, двупосочен и колите свистят покрай нас с висока скорост. Стигаме първата възможна сянка до един екопарк, оставяме колелата и кратка справка с GPS-a показва, че трябва да се движим към известния Аспарухов мост и че за да излезем от Варна трябва да минем около 10 -12 км. по този път. Дотук добре, пътят е сравнително бърз и може да се поддържа темпо, идеята за обяд е някакъв стимул.
          Стягаме се и караме по пътя, но това, че си мислиш, че можеш да караш бързо, не значи, че ще го постигнеш. Огладнели, без сили, заклещени между жаркото слънце и почти разтопения асфалт, ние унило въртим педалите на колелата, а усещането е сякаш някой е закачил на задната ти гума торба камъни. След малко пак спирка за почивка – оказва се, че се движим вместо с 20 км. в час , само с 5-6 км. в час. Отново потегляме, а Жоро взема решение да минем през един от кварталите, тъй като по този асфалт, в този час и с този трафик, ще бъде наказание да караме 3 часа, за да излезем от Варна. Влизаме в квартала, който е доста по-високо от самия път и започва бутане покрай разни къщи, дръвчета и др. подобни. Иронията е в това, че след навлизане в самия квартал намерихме черни пътища в града, а ние през цялото време търсихме такива извън него. Вече на места караме, на места бутаме. Тъй като всички са гладни , за някои от нас самораслите сливови дървета наоколо са много примамливи. Спирайки тук там групата още повече се бави, а нервите на всички малко по-малко се опъват като струна. Спираме и изчакваме останалите. Спас идва за поредната лоша новина за деня – скъсаната верига на Даниел. Още напрежение. За щастие имаме нужните инструменти и половин час по-късно продължаваме по тесните улички в квартала. Най-накрая стигаме до спускане и на едно площадче виждаме хранителен магазин. Водата е свършила и е време да презаредим. Докато всеки хапва сладки неща в огромни количества един местен ни напътства къде да обядваме бързо и евтино. Оказва се на не повече от километър и половина. Интересно е как разстоянията придобиват различно измерение, когато караш колело или си с кола. За едното е километър и половина, а за другото 5 мин. Последният километър към заведението за бързо хранене е по-лек, намираме го лесно и влизаме вътре изгладнели. Един пази колелата отвън. Хапваме набързо, излизаме отново под палещото слънце и сядаме унили в сянката на сградата. Умората и горещината казват своята дума. Коства ни доста усилия да се стегнем отново и тръгваме посока Аспаруховия мост, за да излизаме от града. До него има 7 километра, които въобще не са приятни в задушния следобед. Спускаме се по сенчеста алея, но поглеждайки зад себе си не виждам останалите. Връщам се назад, за да открия, че топлината е оказала своето влияние и Даниел е с първи признаци на топлинен удар. Спираме отново за почивка под сенките на дърветата в една градинка. След кратка дискусия решаваме, че е време да прекратим прехода до Резово, колкото и да не ни се иска. Времето е опасно горещо, а след Варна тепърва предстоят два дни далече от цивилизацията преди да достигнем Бургас. Рискът някой друг също да пострада от топлинен удар е прекалено голям. Условията обаче ще са доста по сурови и може да не намерим помощ далече от големите градове. Решението е взето – трябва да прекараме нощта във Варна, а от там ще се качим на влака до Бургас и ще стигнем до Черноморец. Доколкото сме чували мястото е прекрасно и за палатки, а има и евтини квартири. Речено сторено. След доста телефонни разговори тръгваме към центъра на града, след около близо час и половина под сенките. Търсим информация за хостели и хотели. Вече е към 5 и половина. Спираме до голяма катедрала в центъра на Варна и продължаваме да умуваме. Упътват ни към хостел отсреща. Намираме го, питаме – няма свободни места, следващият е по-надолу. Нижем се бавно по сенчестата улица покрай зеленчуков пазар. Един човек се спуска към нас и започва да вика „
Change, change” , мисли ни за чужденци и ни предлага обмяна на пари. Шеговито му отговарам на английски “No, thanks” ,  а Даниел допълва “No,no” . Още по въодушевен от факта, че сме му обърнали внимание започва да вика следвайки ни “Дойч, френч, рашън” , след което Даниел се обръща и го разочарова безкрайно, съобщавайки му, че сме българи. Отдалечава се от нас проклинайки същият този късмет, на който преди това беше благодарен. Следващият хостел има стая, но ни съобщават, че няма вода в половин Варна, заради тежка авария. Още по-лошо. След тежкия ден, уморени, потни и прашни сядаме в парка и започваме да мислим варианти. Вече е близо осем часа и скоро трябва да се настаним някъде. Където и да е. Приятел ни упътва по телефона до малко хотелче наблизо. Жоро и Асен отиват да проверят дали има свободни стаи. След двайсетина минути се връщат, стаите са платени, мястото е близо и има вода. Добрата новина определено повдига духа ни. Качваме се на колелата и след по-малко от 10 мин сме пред малко хотелче на два етажа и организирано тикаме колелата на първото ниво, докато разговаряме с хазяйката. Хотелът е евтин и жената не крие, че всъщност си е бардак. Този факт въобще не ни смущава, тъй като явно в този ден вода и чисто легло на едно място във Варна бяха трудно откриваеми.
           Час и половина по-късно освежени и спретнати крачехме отново към центъра, търсейки заведение за хранене. Духовете бяха приповдигнати, шегите отново се лееха изведро, а смехът напираше у всеки от нас. Решението да прекратим беше най-обсъжданата тема, но скоро разбрахме, че точно в този ден във Варна е имало температурен рекорд и то бе напълно оправдано. От тук трябваше просто да се качим на влака на другия ден, да стигнем Черноморец и да продължим с една приятна четиридневна почивка на море. Равносметката показваше, че по правата сме изминали само 70 – 80 км. , а всъщност по уреди са 170 – 180 км. Обадихме се на наш приятел парапланерист Даниел и вечеряхме в прекрасен италиански ресторант.

             След трудния ден беше хубаво да седнеш на разговор с приятели, да споделиш емоции и впечатления, да научиш нещо ново  - кога да продължиш и кога да се откажеш. Всяко едно от двете водещо до собствена лична победа, независимо от резултата. Сънят тази нощ беше сладък в горещината на бавно стихващата морска столица. Пътуването на следващият ден ни готвеше нова изненада, а ние не знаехме, че прикючението все още не е завършило...

Сагата  в „БДЖ с колела”

         Ставайки рано на другия ден, измъкваме колелата и отиваме на гарата горе-долу час преди влака да тръгне за Бургас. Маршрута му е Варна – Карнобат, а от там с прекачване в Бургас. Седим на коловоза и се чудим какво да правим с колелата. Шест колела, дори и с купени билети са трудно преносими, ако няма товарен вагон. Разбира се оказа се, че няма, а  дамата на информация въобще не можа да ни предостави такава. Представлявахме поредната странна картинка от хора с раници и колела, заемащи много място, създаващи суетня и питащи разни служители за това онова. Началник гарата ни препрати към кондуктора на влака, друг каза да изчакаме Началник влака – той можел да позволи да натоварим колелата. Седнахме и зачакахме. Скоро го разпознахме и след потвърждение от негова страна нашата бавна група толкова бързо се организира, че сигурно изненадахме всички спокойно чакащи хора наоколо. Един вече купуваше билети, другите бързо местехме багажа, колелата бяха разглобени и три от тях се намираха гъсто наредени на части в тоалетната на влака. Четвърто закачено с ластици за врата, а други две със свалени гуми на края на влака. Чудно, за по-малко от 15 мин всичко беше наредено и ние се бяхме настанили в купето. Дори самият Жоро, който нареждаше колелата не можа да задоволи любопитството на Началник влака, как точно е побрал три колела в такава малка тоалетна.

        Влакът потегли и под познатите ни от детството звуци „Ту-туф , ту-туффф” , ние весело се шегувахме в купето, решавайки кръстословици, дремейки и унищожавайки огромни количества вода. По разписание трябваше да сме в Бургас около един, от там до Черноморец имаше 20 – 25 км. , в най-лошия случай мислехме, че около 4 следобед вече ще сме на плажа. Гледахме бързо преминаващия терен наоколо, гарите през които минавахме и благодарение на това, че се движехме, същата тази жега, която предния ден ни победи, не се усещаше толкова много, докато влака не спреше на някоя гара.

       Една гара преди гара Дъскотна, влакът спря и се застоя. Мислехме, че е стандартно изчакване, но това беше само в първите 15 мин. Излизайки навън, за да избягаме от спарващата жега в купето, разбрахме че има закъсал влак и докато светофарчето пред нас не светне в зелено ще си стоим на тази гара.

       Жегата влияе на хората по различен начин – едни пуфтят, други просто дремят в купето, трети седят и пушат цигари, нервно крачейки около вратите на влака. Не предполагахме, че има и такива, които виждайки удобен случай ще решат да крадат, поради липсата на внимание от страна на собствениците на вещите във влака.

      След кратка суматоха и викове из влака, как някакъв човек слязъл от него и тръгнал да бяга към близката горичка. Оказа се,че не просто е повлиян от жегата, а се е опитал да открадне лап топ и да се измъкне. Незнайно от къде появилите се полицаи го хванаха и го прибраха в купето му след кратка борба. Хората наоколо гледаха озадачени и учудени. Едни от чисто любопитство, просто за сеира, други леко стреснати от случващото се. Малко по-късно в духа на шантавия ден, който имахме се оказа, че засиленото полицейско присътсвие е, заради четирима затворници прехвърляни с влака към Бургас. Луда работа. През прозореца на купето на заловения от време на време изхвърчаха някакви вещи – документи, бутилка студена вода, хавлии и всякакви такива – и кацаха пред учудените погледи на разхождащите се отвън хора. Вътре един полицай стоеше непрекъснато пред купето, за да парира опитите на заловения да бяга.

         С тази занимавка след около час и половина влакът най-накрая потегли. Отново бяхме в купето, подмятайки шеги, съпроводени от познатото „Ту-туф, ту-туффф”. Ясно беше, че сме изпуснали свръзката за Бургас, а следващата беше 40 мин. след като пристигнем в Карнобат. Може би час след това стигнахме, а там ни очакваше нова изненада, част от омагьосания кръг в който се въртяхме непрекъснато. Нашият влак за Бургас също закъсал, поради повреда и се движеше със 120 мин. закъснение. Още чакане... Подготвени за всякакви ситуации 10 мин по-късно вече приличахме на малък катун – разпънали шалтетата си на сянка на перона, хрупайки чипсове, семки, сладки десертчета, чувствайки се у дома си и вдигащи повече врява отколкото хората наоколо можеха да понесат. В такъв момент просто приемаш нещата от веселата им страна и понеже бяхме настроени приключенски, не се трогнахме особено от голямото закъснение. Просто се смеехме и преразказвахме разни случки от предишните дни.

image

       И така времето мина, към 3 без нещо подготвихме колелата за качване, като с радост научихме, че този влак има товарен вагон и зачакахме. Невероятно, но точно в 15:00 влакът спря на гарата, кондукторът ни подкани да побързаме и всички се настанихме удобно в доста по-модерния влак за Бургас. Зарадвани от бързата скорост на влака, факта че има климатик и скоро ще сме в крайната точка на пътуването си , правехме планове как веднага ще тръгнем към Черноморец, ще си намерим квартира с климатик и ще прекараме последните 4 дни от отпуската в сладка отмора, а най-въодушевяващо беше голямото количество бира, което се заканвахме да изпием вечерта. Настроението беше толкова приповдигнато,че дори новината за ремонт на линиите и факта, че влакът ще измине последните километри с 40 км/час , приехме с повдигане на рамене и чувство за хумор.

         Към 5 пристигнахме в Бургас , стегнахме се бързо и със свежи сили водени от GPS-a тръгнахме посока Черноморец. Кратка спирка да сложим колоездачните клинове и скоро бяхме на изхода на Бургас. Пак трафик, но много по-лесно от Варна. На излизане минахме през огромно кръгово и беше прекрасно да видиш как всичките тези бързащи коли спряха, за да пропуснат нашата странна кавалкада от колела. От там след около 2 часа въртене , вече стигнали в Черноморец се оглеждахме за подходяща квартира. Позволихме си малък каприз – да има климатик. Оглеждайки се наляво и надясно по тесните улички, бяхме очаровани от това сравнително малко и тихо градче, съвпадащо точно с представите ни за почивка. Нови, китни сгради и семейни хотелчета, обърнали своите прозорци към синьото море в малкото заливче. Златен пясък по плажа, без барове, малки капанчета и спокойно почиващи хора. Този ден ни поднесе една прекрасна изненада – шанса да си намерим малко семейно хотелче на 4 метра от плажа. Със 6 свободни места, хубава дървена веранда и гледка към морето. Уникална награда за край на нашето приключение. Вечер с бира и приятели, тишина, шеги, смях и тихото поплискване на вълните... Всичко останало няма значение, само удоволствието от споделеното преживяване...

 Автор: Гергана ; Снимки: Асен  ; Ентусиазъм и настроение: Жоро, Даниел, Мира и Спас




Гласувай:
5



Следващ постинг

1. inkata22 - Истинското.
13.07.2012 14:54
Поздрави за Доброто писане .Тук се намират все по-трудно хора на действието. Радвам ви се от сърце. Чудесно е ако има възможност да разбере невероятното удоволствие на едно такова пътуване ,да се съдействат ,да оказват подслон. Ако има една мрежа в страната от такива хора,във всяко населено място...ще бъде прекрасно ! Променя се духа на отношенията ,променя се живота ! Другите добрини ги оставам на страна.
Успех и здраве.
цитирай
2. анонимен - Благодаря за пътеписа, многооб...
16.07.2012 19:18
Благодаря за пътеписа, многообразен. Помогна ми да си избера места за снимане.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: toleva
Категория: Хоби
Прочетен: 12519
Постинги: 3
Коментари: 3
Гласове: 7
Архив
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031